Къде е потънала Съветската подводница Сталинец-34?

Известно е, че на 15.ХІ.1941г. на скалите до Созопол морето изхвърля на брега два трупа. Те са били облечени в гумени хидрокостюми и са имали кислородни дихателни апарати2 . След близо тридесет години се установява самоличността на загиналите. Това са Виолет Лавретиевич Душин – помощник командир на подводната лодка С-34, и Флор Дмитриевич Терехов – боцман на подводницата.

Основната версия за гибелта на С-34 е, че тя е заплела стоманено въже от мина на винта си и двамата подводничари са „излезли” през люка на рубката или през торпедните апарати, за да се опитат да помогнат за освобождаването му. В технологията за борба за живучест през годините на Втората световна война не е била предвидена възможност членовете на екипажа да могат да се върнат обратно на борда. Това по-скоро е била аварийна система за спасяване на екипажа при бедствие.

Друга възможна версия, според мен е, че двамата подводничари просто са успели да се спасят от гибел. След тяхното „изстрелване” от торпедните апарати може би не е имало достатъчно сгъстен въздух, за да продължи процедурата и с други членове на екипажа, или вече е нямало въздух за дишане. След „изстрелването” си те изплуват на повърхността, надуват хидрокостюмите си с въздух и се оставят течението да ги носи незнайно къде.

Така или иначе тайната около гибелта на подводната лодка С-34 остава неразгадана вече 70 години.

Предполагаемият район на потъването и според Ростовшчиков2 е „в квадрата на Созополския залив” или в указания оперативен район на действие („Позиция № 22”) на С-34 – „в района на нос Емине”. Така ли е наистина? Възможно ли е С-34 да е потънала на съвсем друго място? След като прочетете по-долу описаните случаи на „пътуване” на одушевени и неодушевени обекти по основното черноморско течение по нашето крайбрежие, ще видите, че са възможни и други варианти.

- През Балканската война по време на атаката на турския крайцер „Хамидие” на 8 ноември 1912 г. българските миноносци „Летящи”, „Смели”, „Строги” и ”Дръзки” изстрелват по крайцера общо четири торпеда. Едно поразява целта. Понеже торпедната атака на турския крайцер (по време на боя българските командири не знаели, че атакуват „Хамидие”) продължила буквално няколко минути, след завръщането на отряда в базата във Варна започнали спорове кой миноносец е уцелил противника (само мичман І ранг Купов бил сигурен, че това е „Дръзки”) . Пъзелът бил разрешен по много мистериозен начин. Както е известно, тогавашните торпеда са били парогазови и в корпусите им имало резервоар за сгъстен до 180-200 kg/cm2 въздух, който поддържал работата на двигателите им под водата. След свършването му и спиране на движението на винтовете на торпедата, този празен вече резервоар им придавал положителна плаваемост и те изплавали на повърхността. След три дни основното течение пред нашето Черноморско крайбрежие изхвърлило три торпеда на скалите при Созопол. По фабричните им номера от Торпедна работилница, където те били подготвени (заредени със сгъстен въздух и петрол (газ)), установили, че това са торпедата на „Смели”, „Строги” и „Летящи”. Това означавало, че торпедото изстреляно от миноносеца „Дръзки” е поразило противника и така „Дръзки” влязъл в историята.

За нас, в случая, е интересен факта, че от мястото на атаката отстоящо на 32 мили североизточно от Варна плаващи на повърхността на морето обекти (торпеда) са изхвърлени „на скалите при Созопол”.

- През Първата световна война на 25 февруари (9 март по нов стил) 1916 г. руският ескадрен миноносец „Лейтенант Пущин”1 се натъква на мина в южния край на българско минно заграждение пред Варна и разцепен на две потъва за няколко минути. От другият ескадрен миноносец „Живой” спускат две спасителни лодки с матроси в тях. От 90 членният екипаж на „Лейтенант Пущин” са спасени само 10 човека. Тялото на старши лейтенант Борис Пишнов, оборудван със спасителна жилетка, не е открито и прибрано от спасителните лодки е изхвърлено няколко дни (според мен над два дни) по-късно на скалите пред Созопол. Впечатляващо е , че от мястото на потъване на около 10 мили източно от нос Иланджик, отново южното черноморско течение отнася тялото на скалите пред Созопол.

- В края на януяри 1963 г. м/к „Галата”3 бедства и потъва между Балчик и нос Екрене. Излизайки от Варна, морето не предвещава буря. Тя се разиграва, когато кораба наближава Каварна. Вятър, студ и суграшица. Надводният борд, палубата, вантите се обледеняват. Получил незначителна пробойна, „Галата” бавно се пълни с вода. Натрупаният лед натежава. Спускат една спасителна лодка, но никой не успява да се качи в нея. Другата лодка не успяват да спуснат. Корабът потъва и всички от екипажа се удавят. В следващите дни – вече в началото на февруари - започва протралването на т.нар. Балчишки залив. На една от закачките военните водолази откриват потъналия „Галата”.                                                                                                     Първата спасителна лодка на м/к „Галата”след няколко дни е открита изхвърлена на скалите при Созопол.

- На 9 август 1971 г. корабчето на Теньо Казака3 тръгва от нос Калиакра за Балчик при силен щорм, образуван от вятър от западната четвърт. Корабът остава без ход и бедства. Летовниците, които Теньо Казака водил до Калиакра, успяват да сложат спасителни ризи.

Къде точно е потънал корабът, не се знае, но удавниците, поддържани от спасителните си ризи, се „движат” по течението и ние, при леководолазни спускания до потъналия български параход „Родина” (координати 42024’20 N, 27046’60 E), приблизително на 4 мили пред нос Колокита, открихме две жени на 12 август 1971 г. (от нос Калиакра до нос Колокита по пътя на южното течение са около 62 мили). Същият ден м/к „Сагита” на Института по рибно стопанство и океанография –Варна, правейки ехолотни промери, открива още една удавничка по-южно от нас – около устието на река Ропотамо.

- Няколко години по-късно, на 5 май 1977 г., братът на зет ми, Панайот Иванов Панайотов (Панко), излиза не с тяхната лодка „Галатея”, поради ремонт на двигатея, а с друга лодка от лодкостоянката на Траката. Целта на плаването е да вдигнат мрежите си за калкан, заложени няколко дена преди това навътре в морето пред нос Екрене.

Преди да достигнат до мрежите си обаче, задухва силен западен вятър, морето вдига голяма вълна и преобръща лодката. Другият рибар, собственик на лодката, се удавя моментално. Панко започва да плува, но западния вятър е отвял затоплената повърхностна вода навътре в морето и отдолу постъпва по-студена вода. Панко плува, плува, но тялото му губи топлина и в един момент сърдечната му дейност спира (като бялата смърт в планината). Трупът на Панко бе намерен на 6 юни 1977 г., изхвърлен на скалите до Созопол, точно където е издигнат паметникът на съветските подводничари.

В по-горният случай удавничките са носени от течението по повърхността на морето 72 часа. Във втория – времето е 30 дни поради това, че тялото отначало е потънало на дъното и чак след затоплянето на времето и на водата е изплувало на повърхността, но съвпадението на района на „изхвърляне” на брега е поразително.

Нека да припомня, че от направената експертиза на телата на руските подводничари през ноември 1941 г. става ясно, че по тях „няма признаци на раняване” и че „смъртта е настъпила един-два дни преди освидетелстването на загиналите”. Колко време са „пътували” телата по повърхността на морето, може само да се предполага – все пак трябва да се вземе предвид фактът, че са били в хидроизолиращи костюми.

По стечение на обстоятелствата от 1961 г. до към 1972-73 г., когато внесохме „зимни” неопренови костюми, съм работил под водата с такива хидроизолиращи костюми ГК-2 (вземахме ги от Дивизион „Подводни лодки” на ВМС) в Аварийната група към Морския клуб на ДОСО, в Групата за подводни изследвания към Военноморския музей, в Подводната инженерна група и в Института по океанология и многократно съм надувал костюма, за да ме „буксират” по повърхността на водата.

Така, че районът на потъването на подводната лодка С-34 може да бъде не само „в квадрата на Созополския залив” или „в района на нос Емине”. Може да бъде пред устието на река Камчия, където също е имало минни заграждения, може да бъде пред Варна, пред нос Екрене или пред нос Калиакра.

Основното черноморско течение по нашето крайбрежие, което носи по-сладките дунавски води към Босфора, както е известно е с посока от север към юг. Най-силно се чувства то на дистанция 3 до 10 мили от брега. Минавайки траверса на нос Емине, то си взаимодейства с крайбрежните течения в Бургаския залив4, които имат посока обратна на часовниковата стрелка и способстват за изкривяване на посоката и намаляване на скоростта на теченията.

Доцент д-р инж. Траян Траянов

  1. Панайотов, А. 2010. Руският ескадрен миноносец „Лейтенант Пущин” и българската морска история. В: Морски вестник бр.5/6 (363/364) ноември 2010, с. 10 -11.
  2. Ростовшчиков, В. 1975. Двамата от подводната лодка. ФАР 75, Варна, Изд. „Г.Бакалов”, с. 76 - 79.
  3. Траянов, Т. 2007. Уроци по дързост. Изд.къща „Морски свят” Варна, с. 132 – 136.
  4. Траянов,Т. 1997. Изследване на денонощните колебания на температурата, солеността на морската вода, скоростта и посоката на теченията в Бургаския залив. Известия на Съюза на учените – Варна, Том 1/1997, с. 10 – 13.
.
VJ
wreckmap_small
IMG_2479

Посетете нашите сайтове

logo

logo_ocveteno

02